Отново дишам
Ти беше въздухът за мен
и нужен бе ми да живея.
При всеки изгрев уморен
дъхът затихва и не смея
да вдишам теб за изгрев нов –
сама да дишам не умея.
Оазис беше ти за мен,
и пристан тих, и обич чиста.
На погледа ти паднах в плен,
душата плаха разсъбличах.
И в звездна нощ, и в ден смутен
с теб учех се пак да обичам.
В гърдите си те приютих
и дом ти станах – стожер верен.
У себе си те сътворих,
и с теб открих света безмерен.
След бурен вятър и погром
във твоя пулс покой намерих.
Ти тръгна си – и осъзнах,
че преходно е всичко земно.
А после тихо и без страх
във себе си събрах зората.
От пепелта на стар обет
посях отново свободата.
И днес осъмнала с кураж
край хоризонта – тих, безкраен,
знам: любовта не е мираж,
а път, по който да познаем
света във себе си – смирен,
където болката пречиства,
и всеки сън, и всеки миг
в живота нова сила плисва.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Златка Чардакова Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
