Оттекват стъпки
Оттекват стъпки, забързани хора
и ние със тебе бързо вървим.
Оставам без дъх и усещам умора,
но нямаме време и само мълчим.
Пълна е стаята, вдига се глъчка -
всеки нервно се суети.
Ти ме целуваш, а аз сълзите прeглъщам -
трябва да съм силна, макар и да боли.
Локомотивът изсвирва, излизаме двама
и ни блъсва вледеняващ студът,
Нямаме време - през преспите бягаме.
Чувствам се толкова малка, а толкова голям е снегът.
Качваш се горе и ме целуваш за сбогом,
в мене отново напират сълзи.
В мене нахлуват вчерашни спомени -
спомени, от които утре ще боли.
Поглеждам те - казваш "обичам те"
и рисуваш сърце - сърцето е само.
Усмихвам се и ти отговарям "обичам те" -
без глас разделя ни мокрото стъкло.
Чува се свирка и потегля влакът,
махам за сбогом и се усмихвам, а ми се крещи.
Зная, че вкъщи семейства ни чакат,
но сърцето ми след тебе плаче: "Остани!".
Сама останах, мълчалива, на перона,
с премръзнали от студ крака.
Оттекват стъпки, но сега са моите,
а по лицето ми се стича, малка, гореща сълза.
05.01.2007
На Питър.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гергана Цветкова Всички права запазени
