Ти и аз, ето ни пак с преплетени пръсти,
Като корени на дърво, гледаме в безкрайността,
Но слънцето залезе, ти тръгна с лъча,
И ме остави сама, погълната от цялата тази тъмнина.
Не дочака звездите да пеят над нас,
Да огреят лицата ни в нощния час.
Цветето, което с любов посадихме, изсъхна,
А аз го удавих в сълзи, падащи като нарови зрънца.
Ний сме пленници на любов и тъга,
Заспали под сянката на Мансанилие.
О, как искам да бъда всяка част от теб—
Да съм ти чаша за кафе, а на дъното утайка, гадател на съдба. ...