Ти и аз, ето ни пак с преплетени пръсти,  

Като корени на дърво, гледаме в безкрайността,  

Но слънцето залезе, ти тръгна с лъча,  

И ме остави сама, погълната от цялата тази тъмнина.  

Не дочака звездите да пеят над нас,  

Да огреят лицата ни в нощния час.  

Цветето, което с любов посадихме, изсъхна,  

А аз го удавих в сълзи, падащи като нарови зрънца.  

Ний сме пленници на любов и тъга,  

Заспали под сянката на Мансанилие.  

О, как искам да бъда всяка част от теб—  

Да съм ти чаша за кафе, а на дъното утайка, гадател на съдба.  

През зимата люта - палто да ти бъда,  

А ти моя пролет, топяща снеговете в мен.  

Мисъл и муза, ти бъди за мен,  

Летен дъждец, капки падащи тихо по моите клепки.  

Само ако беше останал още миг до мен,  

Не бих те пуснала от моя плен.  

В моите ръце не би остарял,  

Само ако беше останал, макар за малко.