Памет
ПАМЕТ
Е... свърши се, приятелю! Замина!
Там някъде, където сме без теб.
В сърцата ни е тишина на зима,
а песента е с неизпят куплет.
В мрака тъжна струна свири
и плаче с нашите сълзи,
и погледът ни все те дири...
Тежи, приятелю! Боли!
Боли, когато стола празен
до нас на масата стои
и смехът ти неподправен
не чуваме. Боли... Боли!
И така внезапно си отиде,
не помаха даже със ръка.
Да бяхме знаели да седнем
край теб до старата врата.
По някой дума още да си кажем
и да се усмихнем може би,
преди с вързоп преметнал го през рамо
нагоре да поемеш ти...
Но въпреки, че тръгна неизказан
и въпреки, че ,,Сбогом,, не каза,
остави в нас дъха на пролет
и бяла чиста светлина.
Приятелю, във друг живот сега си - вечен,
и може би ни виждаш днес от там
приклекнали до теб. Глави навели,
но не за сбогом, а да не бъдеш сам!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Емил Стоянов Всички права запазени
