И в зимен студ, и в летен пек –
стои тук! – Куче влачи...
Подхвърляха му някой стек
случайни минувачи.
Пред светофара с цвят червен
то чакаше навярно
да спре стопанинът във ден
на кучешката вярност.
Къде ли скита из света
по чужди автостради,
оставил куче в самота –
душа една – да страда.
През газове от ауспух,
дъждът издайно плаче.
Подушваше с изострен нюх
изнервени водачи.
Следеше всякоя кола
минаваща от тука.
Край пътя, свито на колач,
сънуваше разлъка.
Отдавна бе: едно такси
със знак „Аерогара”,
остави куче да скимти –
само – на тротоара.
Години минаха така
в очакване безбрачно
да спре кола. Една врата
да се отвори в здрача.
Да свирне той сигнал с уста,
да скочи то, скимтящо, в скута!...
Узнае ли му участта –
би литнал на минута.
Че няма на света любов
по-предана от тази –
обича кучето до гроб
и не таи омрази.
© Иван Христов Всички права запазени