Pазковниче
Понеже дните ми се разпиляха
и есенно въртят ме всички кости,
от дланите си ще направя стряха,
от дъжд да пазят чудесата прости.
И ако зъл порой небето прати,
заслужено – за греховете скверни,
да могат чудесата ми крилати,
да спят, додето слънцето се мерне.
И стига лъч, по-крехък от надежда,
да се роди невидима магия.
Дори и остаряла да изглеждам,
в душата си разковничето крия,
отключващо заключените двери,
четящо ви в сърцата, като в книга.
Едничко чудо, ако ви намери,
щастлива съм и млада, и ми стига.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
