/в памет на Калина Ковачева/

Клюмва, съсухря се в безотрадно униние

отмалялото село излющено,

приласкавало някога в скута си

моето детство бъбриво,

дяволито, със свитата му плюшена.

Примижали къщурки затъват

в безлюдие, в бурени, в спомени,

зад дувари порутени, подобни

на челюсти с кътници оронени.

В безмълвието на прозорците,

в ръждата на катинарите,

в силуета на хълма, разранен

от коловози,

се тули онемяло забвение,

печална немара и лъх на ерозия.

Изнемощяла бара – потомка

на реката бълбукащо-палава –

се провира с отмерени гърчове

между безредието на

отколешни

облечени с мъхове камъни.

Тучно-зелените някога

бархетно-меки ливади,

по които съм тичал прехласнат,

сега се задъхват – неузнаваемо диви –

в трънливите лапи на храстите.

В този тягостен миг на око в пропастта

между минало бледо,

разклатено настояще и

бъдеще, стъпило в стремето –

неизменно убежище, цитадела

примамливо-сигурна, остава ми

детството, запечатано с нежност

в дълбоката люлка на времето...

Прочети още: http://www.stihovebg.com/Poeziya/Poemi/PECHATAT-NA-DETSTVOTO/145071.html#ixzz1gRIJwcH6