ПЕСЕН ЗА ОМРАЗАТА И ЛЮБОВТА

Живяла нявга, момне ле,
в едно село Балканско,
Балканско село, китено,
Милкана малко девойче.
Расла Милкана сираче,
нямала своя майчица,
майчица, златна сенчица.
Кога била още мънинка,
майка ù в гроба легнала
от черна мъка, отровна,
по мъжко дете близначе.
Расла Милкана, порасла,
мома за приказ станала.
Руси ù плитки, момне ле,
тежки житни ръкойки*,
сиви ù очи, дълбоки,
дълбоки речни вирове,
страни ù сочни ябълки,
зъби ù ситен маргарит*,
шийка ù бяла лебеда,
снага ù мура висока,
кръстче ù тънко, извито,
нозе ù бързи, пъргави,
стъпки ù леки, котешки,
смехът ù медни звънчета,
гласът ù сладко гукане.
Кога се с китка закичи
и бели менци нарами
Милкана за вода да иде,
сите ергене от село
подире ù тръгнали,
китката да ù поискат,
че китка се дава за обич.
Китка Милкана не дала,
на сърце севда* нямала.
Кога до чешма пристъпя,
до чешма белокаменна,
край нея аскер* минава,
турски еничар чакърест*,
черибашия-еничар*,
на бърза коня, враняна,
развял чепкен* сърманлù*,
с крив ятаган* във ръка.
Мома Милкана съгледал.
очите ù го опили,
руси ù коси помечтал,
кръшна ù снага пожелал.
Запрял турчин, замолил:
"Милкано, моме хубава,
шепа алтъни* ще ти дам,
ела със мене в гората,
разстели коси свилени,
на трева да си полегнем,
да пия устни момини,
да любя снага хубава."
Милкана с менци на рамо,
думичка не продумала,
с очи в земята гледала,
край турчин тихо минала,
минала и отминала.
Турчин се люто разлютил,
с поглед искри замятал,
враня си коня пришпорил,
Милкана пътьом застигнал,
хванал за коса свилена,
ръце и очи завързал,
в гора далечна завлякъл.
В гората, момне, тъмната
черибашия-еничар,
риза ù силом разкъсал,
чиста ù снага поругал.
Кога слънце пòшло на заник,
морен под дърво позаспал.
Милкана гòрко плакала,
тежка си орис проклела,
ръцете си развързала,
свилени коси скубала.
Кога месечинка изгряла,
станала мома кървава,
крив ятаган грабнала,
все сила в ръце събрала,
завъртяла, замахнала,
турчину глава отрязала,
омраза от сърце изляла.
Тогаз небето светнало,
мигом мълния пратило,
Милкана белег видяла,
тъмно петно рождено,
на мъжко рамо отдясно.
Петно, що сама носела.
Истина грозна разбрала -
че братец я е поругал,
че братец си е убила.
Глава му в ръце вземала,
в кървава риза увила,
гола през гора тръгнала,
през гора тъмна, чèмерна*.
Месечинка ù светела,
звездици пътя сочили.
Кога до река стигнала,
братова глава измила,
със ръце земя ровила,
да му главата погребе,
под стари орех край река,
да бъде близо до нея.
На скала после стъпила,
от коси въже изплела,
камък на шия вързала
и се във вода хвърлила.
Блеснала снага мраморна,
във вир дълбок паднала,
паднала, не изплувала.
Във вира чакал вòдника*,
Милкана долу посрещнал
чиста ù душа прегърнал,
прегърнал и омагьосал,
мома в русалка обърнал.
Да може денем и нощем
от водата да си излиза,
на бял свят да се порадва.

          * * *

Много години минали,
чудни се песни пеели,
че в река долу живее
хубава мома Милкана,
що турчин сама убила.
Кога от вода излезла,
нощем хора играла,
деня под сянка седяла,
под сянката ореховата
и все по пътя гледала,
нагоре, къде селото.
Отдолу дошло пътниче,
край вира конче поспряло,
морно си конче да пои,
бела кошуля* да пере,
потна си снага да мие.
Под орех мома видяло,
Милкана мома хубава
на дебела сянка седяла,
руси си коси сплитала.
Кончето вода пиело,
пътниче мома гледало.
С руси го коси оплела,
в очи дълбоки пленила
и му на сърце легнала.
Кога Милкана станала
и то след нея тръгнало
из хладна гора, зелена,
на мермер* камък седнало
на Милка мома думало:
"Коя си, моме хубава?
Що с мене стори-направи?
Дали си бяла магия,
или си черна прокоба?
Аз тебе искам, девойко,
ти си ми севда на сърце!"
Мома му пояс разпасва
и на юначе отвръща:
"Люби ме, люби, юначе
и ме за нищо не питай."
До тъмно са се любили
и по поляни тичали.
Момче се в село засели,
па се главило овчарче,
селското стадо да пасе,
по тучни, горски пасища,
мома Милкана да среща,
ката ден* да си я люби.
Дълго се двама любили,
далеч от хорски погледи,
далеч от селски приказки.
Седем години минали,
минали и отлитнали,
момчето къща вдигнало,
па на Милкана казало:
"Севдо ле моя, хубава,
дълго се с тебе любихме,
тайна любов, бездомна.
Хайде в село да дойдеш,
невеста да ми пристанеш,
невеста лична, работна,
бела си вълна да предеш,
шарени черги да тъчеш,
дечица да ми народиш
и аз челяд да гледам?"
Милкана нищо не рекла,
глава си тъжно навела
и към реката тръгнала.
Тръгнала, не се върнала.
Дълго я момче търсило,
търсило, с кавал плакало.
После болнаво легнало,
че си севдата затрило.
След седем тежки месеца,
кога на крака станало,
стадото си подкарало
към тучни, горски поляни.
край реката не минало,
русалка да си не види,
Милкана да си не спомня.
Един ден друга срещнало,
мома Румяна от село,
работна мома, имотна,
па я овчарче завело
край река да си поседнат,
сърцето да си изпита
дали люби още Милкана,
Милкана, руса-русалка.
Тя ги двамата видяла,
изпод водата гледала,
гледала, още слушала.
Момче Румяна думало:
"Ела ми дòма, Румяно,
невеста да ми пристанеш,
стопанка моя да станеш,
челяд да ми народиш."
Румяна му отвърнала:
"Искам те, искам, юначе,
ала ти ела дòма вечерта,
на стар баща ръка целуни,
мене от него поискай.
Негов хатър* не скършвам,
без негова дума не идвам!"
Станала и си тръгнала.
Момче самичко остало.
Русалка от вир излязла,
до момче тихо седнала,
горчиви сълзи ронила.
Кога сълзите ù падали,
едри бисери ставали.
Взела мома Милкана
два едри, бели бисера.
от руси коси скубнала,
на злато ги обърнала
и си на момче думала:
"Кога съм се ази родила,
орисница ме  орисала
на грях курбан да стана,

грях черен сама да сторя.
Не съм мома за булка,
дечица да ти народя.
Ала ти си ми севда на сърце
и на сърце севда ще бъдеш.
Вземи туй злато и бисер.
утре в града да идеш,
куюмджия* да си намериш,
в дюкяна да ги оставиш,
да му поръка-поръчаш
да ти ги стори-направи
на тежки, златни мингУши*,
със светли, едри бисери.
Щом булка праг ти прекрачи
и бяло було разбулиш,
на ушите да ù ги сложиш.
Кога към нея погледнеш,
сълзите мои да  видиш,
кога ти на рамо позаспи,
косите да ми погалиш.
Гледай ме днеска, либе ле,
хубаво да ме запомниш,
от утре не ще ме видиш,
но кога нощем усетиш
над тебе леко да повей
леко крило, ангелско,
не се чуди, либе, да знаеш,
над твое гнездо се вие
душа ми тиха, òбична,
от черно зло да ви пази
тебе и твойта стопанка
и ваш'те свидни дечица.
Да знаеш, либе, да помниш,
как силно люби и мрази
Милкана мома-русалка,
Милкана клета българка,
що брат си сама убила!"

ПП:

Написаното не е по конкретни истински случки, нито е чуто или прочетено предание, или легенда. Създадено  е изцяло от моето въображение.

РЕЧНИК

на използваните турцизми и диалектни думи:

русалка - русалката е воден женски дух, сестра на самодивата, тясно свързан с фолклора на съвременните славянски народи и със славянската обредност. Русалките са вечно млади и красиви с разпуснати коси. Обикновено седят по бреговете на реки и езера. Обикновено русалки стават душите на удавени момичета, убити и хвърлени в река или завлечени под водата от речния дух вòдник.

маргарит - бисер, перла

житна ръкойка - житните стръкове, които се хващат с едната  ръка, за да ги отреже жътваря със сърпа в другата

севда - любов, обич

аскер - войник

чакър - сив или пъстър

черибашия - воинишки началник, главатар

еничари - потурчени християнски момченца, събирани като данък от населението, които се възпитавали за войници в омраза, жестокост и безпощадност към християните и се изпращали в състава на специалните еничарски корпуси на турската войска

чепкен -  къса, дебела горна турска дреха без ръкави, ямурлук

сърманлù - обшит със сърма

сЪрма - позлатени или посребрени тънки медни жички, с които се бродира

ятаган - голям, тежък, извит боен нож

врана коня - черен кон

алтъни - златни пари

чемерна - зловеща

водник - речен дух

кошуля -употребява се както за женска така и за мъжка риза.

мермер - мрамор

ката ден - всеки ден

хатЪр - желание, угода, почит, уважение,

куюмджия - златар

мингУши - обеци