Песен за светлия мъж
Този град – изоставено старо военно стрелбище,
оглуша след последната птича въздишка и стон.
Затова ли животът на мушка ме взе. Ето вижте:
всеки ден се оказа нахалост изстрелян патрон.
И жената, която последно обичах - изчезна.
И сънят ми се спече, под прага ми спомен навя:
тя стиха ми прекрачи, тъй както се крачи над бездна,
и отнесе със себе си всички възможни слова.
И да викна след нея - все съсък е, нежели крясък,
и да тръгна след нея - следа не открих и една.
Все едно е да пишеш с крило върху рижия пясък
и току твойте мисли след миг да изтрива вълна.
Но съм прав, сто на сто, че кварталният луд ме разбира
и дори ми предложи бутилка с два пръста мавруд.
И додето вървя с мен, слънчасал и ням, по баира,
сякаш гребна с лъжичка в душата ми целия смут.
И когато зад хълма далечен внезапно се сринах,
той ме викна по име, градът се съвзе изведнъж
и жена с бяла роба, с коси разпиляни и мùро,
дълго ми и целува нозете на светлия мъж.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
