Пиша
Пиша. Естествено,
както естествено дишам.
Без стих – астма.
Изречение. И ти във всяко.
От мен тече поезия
като майчино мляко.
Образи – вълци. Хапят.
Очи като пълни силози капят...
А ми иде да викам, Боже,
докато стана на-вик.
Докато аз свикна с утре
и ти с моя лик...
Най-самотно е под чадъра,
когато си един
на ръцете ми кахъри.
Дорде съмне – тъжим,
а после съм Господ
и мога всичко,
от мен искат свят,
без трудна тревога,
а искам да викна,
а глас нямам, не мога
и само пиша
докато свърши... не дишам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Илиева Всички права запазени
Хубав стих!
