Трудно е...

Започвам... Спирам... Продължавам.

На чувствата си се уповавам.

Милиони пъти спирам,

утеха не намирам.

Не знам какво изпитвам.

До кой да се допитам?

Часът е три и всички спят,

а сълзите ми продължават да текат.

Гръм... Светкавица... И токът спря!

Без глас... Без дъх... Без светлина.

Какво остана ми?... Тъга!

Една-едничка ми е тя.

Не мога да стана, да погледна, дори да дишам,

сълзите по лицето ми се стичат.

Защо заех се аз това писмо сега да пиша? 

Исках да ти кажа, но какво?

Всичко вече е изречено.

И пак задрасквам, мачкам, хвърлям в коша,

оставям без отговор въпроса...

Мисля... Но не мога вече и това дори.

Край на радостта, на всичките мечти...

Началото постави ти, края също!

Защо се аз надявам? Миналото се не връща.

Едвам държа очите си отворени, във сън унасям се.

Във вълшебната нереалност аз пренасям се.

Оставям химикала и писмото

и се отпускам на леглото.

А на листа... "Още те обичам" пише там,

но ще го получиш ли... Не знам.