Господи, чуй ме, Господи!

Уморих се от  “ мъдрите”  думи

и от хорски души вледенени.

Уморих се да мразят страстта ми,

 да ме гледат с очи замъглени.

Уморих се да чакам с надежда

в този тичащ, объркан наш свят.

Нима вечно така ще нареждам

своя тъжен стих, с болка богат?

Докога тъй ще търся посока

и от мъка ще бъда скептична,

от учтивост ще се смея със болка

и от страх  ще се правя прилична?

Как е лесно да се правим на хора –

на добри, справедливи и мъдри? –

А когато  е нужно?!... За Бога?!

Що за хора се раждат в света ни?!

Защо трябва днес честно да лъжеш,

да се смееш със сълзи в очите,

даже обич от страх да изпъдиш

и да търсиш утеха в мечтите?

Нима е малко туй, което

днес сервира животът суров,

че да плащаме даже, задето

въздух вдишваме и всеки, готов

да избяга, се скрива далече

от очи, от мечти, от луна

и погубва се вече обречен

на безмълвна и зла самота… 

Уморих се да бъда различна

и сред “хора“ да бъда сама!

Уморих се от всичко привично!

Искам другата в мене сега

да излезе и с жар да изкряска:

Стига, Господи! Стига лъжи!

Не надявай ни повече маски!

На сгрешилите  “Стоп!“ им кажи!

Разтвори им сърцата в добро!

Сгрей душите им, толкоз премръзнали!

Посочи им отново защо

и къде, и кога са объркали!

Дай им обич и миг топлина,

и очи, и ръце, даже бъдеще –

да потеглят напред по света

с мисли, само на пролет дъхащи,

със лица – ведри, нежни, усмихнати

и способност  - пак да мечтаят…

Тебе, Господи, моля с това и

… прости ми, ако много желая!

И накрая, когато подписвам

туй писмо със адреса познат,

слагам моята обич на листа.

Любовта слагам аз за печат!

Благодаря ти! Амин!

17.03.2009г., гр. Велико Търново