Стана късно, вече е тъмно,

а дочувам нежен звук на пиано.

Пресъздават нотите плача,

пеят балада за любовта.

Пише музикантът соната,

сякаш чувствата от мене открадна.

Вятърът и той се включва, свири,

през клоните прекарва своите пръсти.

Плачат със мене сивите облаци,

сякаш от твоите лъжи и те наранени.

В миг изчезва всеки звук и всяка нота,

оставам сам в прегръдките на тишината.

Стените сякаш край мен се свиват,

искат тихо да ме удушат.

Чудя се какво ли още ще убият,

като вече няма в мен живот.

И щастието и сърцето си отнела,

а душата... Превърна се в илюзия.

От мен останало е само тяло,

празно, като чашата излята е и то.

Всяка следваща дошла да граби,

идеята си бързо ще забрави.

Едва ли нещо вътре ще намери,

освен останки от разбитите мечти.

Ала ако има нещо, нека взема,

ти най-важното отдавна си отнела.

И чувствата последни музикантът ги открадна,

създаде с тях своята соната.

Така поне на нечие пиано,

изсвирен, ще чуят хората плача,

оставен като спомен от моята ограбена душа.