Като плачеща върба съм застанала насред брега.
Оглеждам се - наоколо ни жива душа.
Отново съм сама.
Пред мен езерото се чернее,
а душата ми пустее.
Мътни сенки там вилнеят,
но да излязат на брега не смеят.
Приведе се плачещата върба
и тъжна, тъжно зарида,
там насред брега.
Разтърси клони в нищета
и прокълна своята съдба.
Обречена бе да тъне в самота.
Тя, красивата върба,
бе най-нещастна на света.
Не беше тоз живот за нея.
Мечтаеше някой сърцето й да изтръгне,
та да се зарадва и тя, плачещата върба.
А там, в езерото мътно
вилнееше стихия, черна кат нощта.
Таз стихия се наричаше Смъртта.
Надигна се тя и посече тъжната върба.
В миг изчезна тишината,
чу се писък, после друг.
Някой плачеше насред брега -
момиче по нечовешки тъжно,
с душа на плачеща върба...
© Елена Всички права запазени