Планински път
Уж е същият път. Като сребърна змия, криволичеща,
се извива снагата му тясна, завой след завой.
С планините, навярно, по ръст и по цвят си приличаме -
и пътеки с цветя, и жив спомен за страшен герой.
Шепнат клони за нещо, отдавна било, но останало
в тишината на камък, в корен жилав на старо дърво
и тупти древността, с добротата на ангел белязана,
че в жестокия свят, тук все още живее добро.
От чешмичките каменни, като птичета в нива накацали,
сякаш лее се не животворна, студена вода,
а родопски напеви звънят, сладкогласно разплакани
и разказват за меч и за кръст, за любов и съдба.
Полегатите сенки - тихи призраци - плъзват по билото,
оживяват истории, трупани век подир век,
върху вечната твърд, съхранила безплътното минало
и преплитат се в китеник здрачен, от въздух по-лек.
Все нагоре е пътят, упорито се вие по хребета,
хоризонта преваля, мълчалив и опасно красив.
Песента на щурци омагьосва, прехвърлила времето
и разказва за свят, в който някак различно си жив.
И разказва за свят, в който всичко е просто и истинско,
но дълбоко и силно, като памет, небе, океан...
Планината е път, а пък пътят е просто пречистване
и тих пристан за дух, от живителна обич пиян.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вики Всички права запазени
