Нощното небе е моето платно,
но липсва четката за да рисувам.
Простота - звезди и тъмносиньо кадифе,
но май умея само да им се любувам.
Кой измислил ги е тъй невероятни
тези вдигнати високо хиляди искри,
които сякаш анонимният създател
обрекъл е да са единствено мечти.
Разпръснати из небосвод мастилен,
сякаш счупени на хиляди стъкла,
орисани са на раздяла безконечна -
блещукайки поединично във нощта.
Но ето - денят задава се зад планините,
разкъсва с лекота идилията чудна,
и прави пак така, че за звездите
да свърши срещата им тъжнолунна.
И някак плахо взимам цветните боички...
Мога ли да пресъздам красивия пейзаж?
Звездите греят с тайнствената фееричност
на избледняващ и недостижим мираж.
Поредният провал отчитам -
не мога аз навреме да ви нарисувам...
Звездички светли, моля ви, простете!
Ще бъда тук и утре - само да ви се любувам.
© Вале Спатия Всички права запазени