Пленница
Достатъчно! Измъчихме сърцата.
Да пуснем любовта от тази кула.
Изстрадала, тя чака пред вратата,
дори обувките си е обула.
Доверието в ъгъла стаено,
в очите му една сълза се свлича.
Надига се, достатъчно ранено,
и връхната си дреха я облича.
Надеждата в салона нервно крачи,
изчакала с усилия последни.
Тя тръгва също, без да плаче,
но и в очите ни не ще погледне.
Какво остана? Вече всичко тръгна.
Една студена стая, май наш ред е.
Като сбогуване – без плач ще те прегърна
и ще изляза с куфар във ръцете.
Но не е краят. Щом не се получи,
животът някак все ще продължава.
Раздялата ни просто ни научи,
че да държиш във плен любов не става.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мартин Спасов Всички права запазени
