Пленница
Достатъчно! Измъчихме сърцата.
Да пуснем любовта от тази кула.
Изстрадала, тя чака пред вратата,
дори обувките си е обула.
Доверието в ъгъла стаено,
в очите му една сълза се свлича.
Надига се, достатъчно ранено,
и връхната си дреха я облича.
Надеждата в салона нервно крачи,
изчакала с усилия последни.
Тя тръгва също, без да плаче,
но и в очите ни не ще погледне.
Какво остана? Вече всичко тръгна.
Една студена стая, май наш ред е.
Като сбогуване – без плач ще те прегърна
и ще изляза с куфар във ръцете.
Но не е краят. Щом не се получи,
животът някак все ще продължава.
Раздялата ни просто ни научи,
че да държиш във плен любов не става.
© Мартин Спасов All rights reserved.
