Площад

Не ми се прибира в покварния дом,

да виждам стените му сгънати в сажди,

да счупя хатъра на здравия стол

и грозно да фъфля на няколко маси.

Аз тук ще остана –

пък нека

учуден,

забързан

и странен,

и в призрачна сянка

се стъмни града.

Навъсени хора

там гдето минават

да скрие задълго –

не ми е до тях.

Тихо!

Аз мога да чувам листата,

ведрния шепот на вятъра благ.

Нищо че само секунда и гасне ...

сбива се в ритъм с минавщ трамвай.

Разюздани мравки

и болни  

и стари

трасират паважа

от всички страни.

Осъдени твари. – А колко им трябва?

Потят се  до късно  

за шепа трохи.

Важен в средата танцува фонтанът.

Сипе  възторжени пръски  вода.

Птици се къпят.

Децата играят.

Бляскава фея флиртува с очи. 

Верен на поста си бди светофарът.

Често редуват се три светлини.

Някои го слушат, а други нехаят.

Клаксони свирят.

Не виждаш ли?

Спри.

Демокрация без думи.

Пропищели знамена,

гузен тътен на бездомни,

звън камабанен,

“Шест часа”.

Разнолики магазини,

павилиони,

бит пазар,

шугави тършуват мравки,

пътници,

коли,

стада.

Революция без време!

Революция сега?

Празен е площадът,

дреме.

Аз си тргвам у дома.

София, 2012