По-човечно
Живеем някак тромаво и безразлично,
като машини с остарели части,
по навик сутрин пак отваряме очи,
бързаме и този път за някъде.
Излизаме, посърнали и мрачни,
сливаме се с хилядна тълпа,
но не поглеждаме в лицата им невзрачни,
и блъскаме се в тежки рамена.
А покрай нас поток - лица различни,
но всички до едно фалшиви маски,
със свити устни и безизразни очи,
с товар от грижи и задачи...
Наоколо разцъфва пролетта
и носи мириса на идващото лято,
със птиците и с песента,
огласяща града, но не сърцата.
А покрай нас е всяка живинка
и всеки лист, обагрен във зелено,
най-чистите на сивата земя,
протегнали ръце към нас, засмени!
И всяка капчица роса блести неповторима,
и всяко облаче в небето тъй лъчисто,
и всеки стрък тревица, презимувала,
посреща слънцето и се усмихва.
Но ние, хората, вървим като слепци
за красотата в краткия живот,
във шепа здраво стиснали пари,
забързани да препечелим още.
А само ние хората вървим към пропастта,
отнемаме, погазваме, рушим...
и себе си във бързината
на пепел правим, но напред вървим!!!
А времето неумолимо бяга покрай нас,
тъй, както ние покрай красотата,
необратима е минутата неизживяна, всеки час,
се приближаваме към старотата!
И после пръст, камбани, плач заглъхнал,
и нищо повече след теб,
забравен, а доскоро любен,
да можеше да бъде по-човечно!
като машини с остарели части,
по навик сутрин пак отваряме очи,
бързаме и този път за някъде.
Излизаме, посърнали и мрачни,
сливаме се с хилядна тълпа,
но не поглеждаме в лицата им невзрачни,
и блъскаме се в тежки рамена.
А покрай нас поток - лица различни,
но всички до едно фалшиви маски,
със свити устни и безизразни очи,
с товар от грижи и задачи...
Наоколо разцъфва пролетта
и носи мириса на идващото лято,
със птиците и с песента,
огласяща града, но не сърцата.
А покрай нас е всяка живинка
и всеки лист, обагрен във зелено,
най-чистите на сивата земя,
протегнали ръце към нас, засмени!
И всяка капчица роса блести неповторима,
и всяко облаче в небето тъй лъчисто,
и всеки стрък тревица, презимувала,
посреща слънцето и се усмихва.
Но ние, хората, вървим като слепци
за красотата в краткия живот,
във шепа здраво стиснали пари,
забързани да препечелим още.
А само ние хората вървим към пропастта,
отнемаме, погазваме, рушим...
и себе си във бързината
на пепел правим, но напред вървим!!!
А времето неумолимо бяга покрай нас,
тъй, както ние покрай красотата,
необратима е минутата неизживяна, всеки час,
се приближаваме към старотата!
И после пръст, камбани, плач заглъхнал,
и нищо повече след теб,
забравен, а доскоро любен,
да можеше да бъде по-човечно!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кристина Всички права запазени
