LONTANA (Даша)
246 1356
7.07.2008 г., 6:29 ч.

По мотиви от "Алексис Зорбас" 

  Поезия » Друга
936 0 14

 

По мотиви от "Алексис Зорбас".

 

 

 

Вдовица беше.

Красавица във черно.

(Белязани остават с черно жени,

изпратили мъжете си по Лета.)

Студени бяха дните й без обич.

А пареха чаршафите -

от недолюбеност.

Всеки ден на припек

пушеха мъжете.

Чакаха да мине.

Тя пресичаше през тях.

Като светкавица.

И ги изгаряше.

А те с очи овЪглени

я разсъбличаха.

Отдолу виждаха змеицата,

скрила сочни ябълки

във пазвата.

Устата им се пълнеха със слюнка,

бляскаха кинжалено

зъбИте хищни под мустаците.

Навсякъде надничаха.

Опипваха похотливо и алчно.

(Очите лепкави от себе си

вечер трудно ги измиваше.)

Юнаци искаха да бъдат -

да я пронизват с остри копия,

от устата й отровата да пият.

Къщата й нощем обикаляха.

Скимтяха

(като кученца отритнати)

и дращеха.

Напразно.

Преглъщаха очите й маслинени.

С мастика.

После мокро я сънуваха.

И любеха жените си.

На сухо.

Желаеха я и я мразеха.

Съскаха след нея:

"Черната!"

 

Тя не поиска тях.

Поиска него -

чужденеца,

странника.

Различен беше -

в очите му видя се птица.

В къщата го пусна.

Ръцете й разпалиха

жаравата в кръвта му.

Сама съблече черното.

От него и от себе си.

Тялото й в мрака светна.

Бяло като бисер.

И изваяно.

Свали смокиновия лист

и му поднесе ябълки.

От пазвата.

Захапа ги Адам

и сок - отрова сладка

потече в гърлото надолу.

Косите й се разпиляха,

като змии се впиха в него,

смучеха - до дъх да го изпият.

Телата им се вплетоха.

И пламнаха.

Древен танц танцуваха  

върху жаравата.

Крещяха и изгаряха.

Вън мъжете обикаляха.

Псуваха и плюеха.

На твърди брусове

омразата си точеха.

В тази нощ

сами осъмнаха

жените им.

 

На сутринта я чакаха.

И я убиха като куче.

С камъни.

 

Не, греха не й простиха -

не простиха белотата й.

 

Далеч от гробището я погребаха -

на хълма, дето гледа към морето.

 

А долу на брега мъжът

танцуваше сиртаки.

Вълните му припяваха.

Лъщеше мокро от целувки

мъжкото му тяло...

На хълма псуваха мъжете.

А чужденецът плачеше.

Жадно пясъкът

преглъщаше сълзите.

Крясъкът умираше

в сиртакито...

 

Завинаги под камъните там

самотен гробът й остана.

Остана Черната вдовица

бяла във съня му.

 

И до днес на хълма,

дето гледа към морето,

самотният й дух

се скита нощем,

а вятър от далече

носи жален вой на куче.

 

 

 

Пп.

Веднъж един мъж ми каза, че всеки сам прави живота си. Попитах го дали харесва своя. Все още не ми е отговорил. На него посвещавам.

 

 

 

© Даша Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??