По мотиви от "Алексис Зорбас"
По мотиви от "Алексис Зорбас".
Вдовица беше.
Красавица във черно.
(Белязани остават с черно жени,
изпратили мъжете си по Лета.)
Студени бяха дните й без обич.
А пареха чаршафите -
от недолюбеност.
Всеки ден на припек
пушеха мъжете.
Чакаха да мине.
Тя пресичаше през тях.
Като светкавица.
И ги изгаряше.
А те с очи овЪглени
я разсъбличаха.
Отдолу виждаха змеицата,
скрила сочни ябълки
във пазвата.
Устата им се пълнеха със слюнка,
бляскаха кинжалено
зъбИте хищни под мустаците.
Навсякъде надничаха.
Опипваха похотливо и алчно.
(Очите лепкави от себе си
вечер трудно ги измиваше.)
Юнаци искаха да бъдат -
да я пронизват с остри копия,
от устата й отровата да пият.
Къщата й нощем обикаляха.
Скимтяха
(като кученца отритнати)
и дращеха.
Напразно.
Преглъщаха очите й маслинени.
С мастика.
После мокро я сънуваха.
И любеха жените си.
На сухо.
Желаеха я и я мразеха.
Съскаха след нея:
"Черната!"
Тя не поиска тях.
Поиска него -
чужденеца,
странника.
Различен беше -
в очите му видя се птица.
В къщата го пусна.
Ръцете й разпалиха
жаравата в кръвта му.
Сама съблече черното.
От него и от себе си.
Тялото й в мрака светна.
Бяло като бисер.
И изваяно.
Свали смокиновия лист
и му поднесе ябълки.
От пазвата.
Захапа ги Адам
и сок - отрова сладка
потече в гърлото надолу.
Косите й се разпиляха,
като змии се впиха в него,
смучеха - до дъх да го изпият.
Телата им се вплетоха.
И пламнаха.
Древен танц танцуваха
върху жаравата.
Крещяха и изгаряха.
Вън мъжете обикаляха.
Псуваха и плюеха.
На твърди брусове
омразата си точеха.
В тази нощ
сами осъмнаха
жените им.
На сутринта я чакаха.
И я убиха като куче.
С камъни.
Не, греха не й простиха -
не простиха белотата й.
Далеч от гробището я погребаха -
на хълма, дето гледа към морето.
А долу на брега мъжът
танцуваше сиртаки.
Вълните му припяваха.
Лъщеше мокро от целувки
мъжкото му тяло...
На хълма псуваха мъжете.
А чужденецът плачеше.
Жадно пясъкът
преглъщаше сълзите.
Крясъкът умираше
в сиртакито...
Завинаги под камъните там
самотен гробът й остана.
Остана Черната вдовица
бяла във съня му.
И до днес на хълма,
дето гледа към морето,
самотният й дух
се скита нощем,
а вятър от далече
носи жален вой на куче.
Пп.
Веднъж един мъж ми каза, че всеки сам прави живота си. Попитах го дали харесва своя. Все още не ми е отговорил. На него посвещавам.
© Даша All rights reserved.
