По средата
Не се научих
никога да тръгвам,
когато залезът вещае нощ
и първата звезда нащърбено
светлее някъде,
и се забива във небето като нож.
Не се научих
никога да тръгвам,
когато блъскаше дъжда в стъклата,
а вечерта - пореден съдник,
без милост
скърцаше по края на мечтата.
Не се научих
никога да тръгвам,
когато виждах празно във очите
и бялото във всички орбити
е само кърваво
като забит пирон във дните.
Не се научих
никога да тръгвам,
когато можех само да прощавам
и ослепявах, без да виждам
пътеката за връщане,
където можела съм да оставам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
