16.04.2009 г., 22:02 ч.  

По средата 

  Поезия
1209 1 31

 

Не се научих

никога да тръгвам,

когато залезът вещае нощ

и първата звезда нащърбено

светлее някъде,

и се забива във небето като нож.

 

Не се научих

никога да тръгвам,

когато блъскаше дъжда в стъклата,

а вечерта - пореден съдник,

без милост

скърцаше по края на мечтата.

 

Не се научих

никога да тръгвам,

когато виждах празно във очите

и бялото във всички орбити

е само кърваво

като забит пирон във дните.

 

Не се научих

никога да тръгвам,

когато можех само да прощавам

и ослепявах, без да виждам

пътеката за връщане,

където можела съм да оставам.

© Ани Монева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??