По юлски
Небето беше черно от тъга,
и драскаха светкавици сърцето.
Извиваше си бурята гласа от самота,
и болката разяждаше ме много дълго.
Валяха дъждове. Порои се изтекоха.
И ето, че в живота всичко отминава.
Лъчи от слънцето в очите ми нахлуха,
и аз видях дъгата да се извисява.
Забравих на обидите горчилката.
Изтрих онези горестни сълзи.
И ето ме на юли пак във люлката,
и пак усмивка на лицето ми пълзи.
И ето ме пак истинска, и пак съм цяла.
Посрещам слънцето след паднал дъжд.
Облечена във роклята си бяла
празнувам тичайки във цъфналата ръж.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
А и те видях в онази хубава бяла рокля тия дни :*
