По юлски
Небето беше черно от тъга,
и драскаха светкавици сърцето.
Извиваше си бурята гласа от самота,
и болката разяждаше ме много дълго.
Валяха дъждове. Порои се изтекоха.
И ето, че в живота всичко отминава.
Лъчи от слънцето в очите ми нахлуха,
и аз видях дъгата да се извисява.
Забравих на обидите горчилката.
Изтрих онези горестни сълзи.
И ето ме на юли пак във люлката,
и пак усмивка на лицето ми пълзи.
И ето ме пак истинска, и пак съм цяла.
Посрещам слънцето след паднал дъжд.
Облечена във роклята си бяла
празнувам тичайки във цъфналата ръж.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
А и те видях в онази хубава бяла рокля тия дни :*
