Побират снимките ни мигове
Побират снимките ни мигове,
отхлебнати от битието, и дните ни
коварно губят се, притиснати
от времето и километрите.
Къде си? Къде събираш капките
на неизживяното ни щастие,
дали тъжиш, защо мълчание
покрива като плесен старо капище
възможната съобщност
на нашата съдба?!
Жадувам те и ми е потребно
като усмивка, като вятър бриз,
като сълза, като вълнение,
като среднощен буден стих,
като душевна буря и катарзис тих
да бъдеш с мен. В ръцете ти да се загърна,
в очите ти пристанище да построя,
в сто лодки без рибари
да изсипя улова
на нощи тежки и безлунни;
от дните без лица да взема грижите
и с женската си мощ да изкова
живота нов на двама влюбени,
небесно-земен, пълен с чудеса.
Сънувам ли те, или будя сенки
от зимната дрезгавина, къде си в редовете
с кратки думи, без плът и без душа?
Творя лика ти безподобен, плодя го чуден,
само мой, мой образ и подобие
на жаждата любовна в самота.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Златина Георгиева Всички права запазени
