Побързай, Драги, не отлагай неизбежното
Синусоида е духът ми неспокоен;
спонтанни пикове на мисъл и емоция.
Зареян винаги в далечното, дълбокото,
вкусва свободата без компас и лоцман.
Да, скитник съм, другар на буревестника;
лелея тътена и мълниите бляскави,
а ти, плацикал в плитчини на страховете си,
вкопал отчаяни нозе сред пясъка
на вдъхващо увереност, измамна, дъно,
в поклон инертен пред насрещни ветрове
погуби своите и кротичко затъна,
превръщайки се в безнадеждна котва
за малката, изящна лодка.
Платна, посърнали в безветрена самотност,
привързана към теб с въже абсурдно...
Какво ù даваш ти – нима посока,
шанс ли е латентното „надолу”?
Пусни я! – И без това е цяло чудо,
как само твоята безпомощна сиротност
заплита нишки във въжето ти изнудващо.
Нека, спомнен от предишна волност,
погали полъх плах платна отново;
нека топлите, неведоми течения
с потайна благосклонност да я водят
към острова, наречен Провидение,
със заливче, прикътано от бреговете,
предлагащо желаните посоки,
в което, може би, очаквал само Нея,
„белеет парус одинокий”!
Побързай, Драги, не отлагай неизбежното!
Буревестникът, издигащ се в небето,
приветства мълнии в назряваща метежност...
Идвам с тях, за да прережа сам въжето!
12.09.2015
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
