Почти лирично

Реших да бъда днес лиричен,

така, поне веднъж различен,

да възхвалявам красотата,

стопляйки на хората сърцата.

Да видим какво ще се получи,

дали това чудо ще се случи,

да съм нежен, вместо рязък,

поне в един мъничък отрязък.

Естествено, започвам с душата,

тема в лириката толкова позната,

носим я в нас, тиха и смирена,

душа, от времето неопетнена.

Питам се, дали съм стара душа,

щом продължавам да греша,

щом продължавам да копнея,

но да полетя далеч - не смея.

Ами ти, душата ти дали е стара,

видяла добродетел и поквара,

умирала по начини безбройни,

прераждана в пепелища знойни?

Нека отговорите за миг оставим

и в този миг да си представим,

че душите ни са вечно свързани,

души в необятното обвързани.

С това усещане нека да живеем,

когато плачем, щом се смеем,

да се чувстваме парче от цяло,

по голямо от собственото тяло.

Ами сърцето, тази буйна песен,

ручей бистър, но и вихър бесен,

силно и ритмично в гърдите бие,

без него сенки в нощта сме ние.

Тупти неуморно то винаги за нас,

говори непрестанно, дори без глас,

разказва ни истории така красиви,

напомня мелодично, че сме живи.

Щом обичаш, и сърцето го усети,

долови ли в теб как всичко свети,

започва то да бие така различно

и всеки трепет послание е лично.

Едва ли съм достатъчно лиричен,

по-скоро съм си пак първичен,

но това е моята истина красива,

сред истините не е най-вежлива.

Ти можеш да го кажеш по-добре,

опитай, никой няма да те спре,

това послание предай нататък:

Без любов пътят ни е кратък!