Под едно небе (в памет на Теодор)

Всеки използва думата "приятел", но много малко осъзнават значението ...

Под едно небе оставаме,
факта за разстоянието забравяме
и да се усмихваме продължаваме!

Докато хладка струя вода обливаше леко нагънатата ми кратуна,
тя измъдри: "Песен за Теодор, човек, принуден
заради нечий зор, за чуждата държава да замине.
Потопът от сълзи няма да отмине -
не искам той да си отиде."
Той казваше: "нека сме едно, нека сме една страна" -
да, той беше хипи по душа.
Обичам те, обичам те, Теодоре,
но не тъжи - едно слънце гледа ни отгоре.
Мечтите сбъднати няма да оставим,
поглед към звездите ще отправим,
защото там си ти и никога няма да те забравим.

Под едно небе оставаме,
факта за разстоянието забравяме
и да се усмихваме продължаваме!

Вярвах в теб, но отиде си като дете.
Сега с надежда протягам ръце,
ще те достигна ли днес, небе?
Ще се разбиват в кална киша
сълзи безброй, но как да опиша?
Как да вярвам, че те няма вече,
че да се върнеш нищо не пречи?
Не мога да вярвам, че затворени са те,
очите на шестнадесет годишно момче.

Спомен така близък си,
така далечно е времето с теб.
И гарван грачещ убива със писъка си
плача на скърбящо дете.
А всички усмивки, породени от щастие,
изчезват в света на хората с празни ръце,
в пропитите погледи откривам човек,
стремящ се да стигне до границите,
разделящи пътя, а шепот и ек,
наричат различните - "странниците".


Надеждата бистра е в погледа ми,
но цял един живот ни дели.
Очи, затворени завинаги, спи!
Нима надеждата това ще промени?
Дали усмивката ти ще върне? Дали?
И с вяра ще погледна отново във твоте очи?
Не, няма, отиде си, отиде си ти.

Под едно небе оставаме,
факта за разстоянието забравяме
и да се усмихваме продължаваме!

Прозорче към теб, ако имах, помни,
при силна буря не ще го затворя дори.
Ако можех през него с надежда
аз в очите ти да поглеждам...
Да посегна, да докосна ръката ти,
но цял един живот ни дели.
Нито прозорче, нито малко мечти.
Загубих те, отиде си ти!


  В памет на Теодор.

***