Надничам през затворени клепачи, 

а светът пред мен е черно-бял,

дърво стърчи в мъгла и гарга монотонно грачи 

под небосвода тежък, вял.

Едно едничко бяло погледа улавя -

клада с пламък ярък, избухлив,

всичко черно в себе си удавя  

и го пресъздава в образ нов и причудлив.

Веднъж попаднал погледът на нея,

не ще погледне вече мрака той

и неусетно за истината аз ще ослепея,

вперил дух и взор в лъжовния покой.

Този бял оазис, тази омайна дивота -

желание и блян на всяко същество,

завинаги пропъждаща нощта

и разпръскваща кръг от мека светлина. 

Това е клада от Сладката надежда 

зад погледа на всеки, която дебне

и към куп разочарования повежда,

без дори в нея пламъче да трепне.

Това е клада от Гъстата мъгла,

която неусетно погледа забулва,

щом захване се за образа-мечта

и представа за заобикалящата го среда загубва.

Тук се крие опасността, дива и непреодолима.

Тук, където пласт над пласт снежни пламъци 

над душата крехка плътно тя увива.

Но не, човек не трябва надеждата си да убива.

Надникни през отворените си клепачи!

Човек не трябва надеждата си да убива!

Не и да разпалва - само леко, нежно да я задушава,

както човекът пламъците контролира.