Поете, спирай с тъпите въпроси
Наплака ли се? Вече пресушѝ ли,
сълзѝте си сред уличния прах?
За птиците останали без сили,
не ти ли дожаля поне за тях?
За пиленцата – сгушени в гнездата,
за мокър славей – млъкнал изведнъж?
Вдовишка пролет с мъка тъй позната,
оплакваща любимия си мъж.
Почернѝ се и пролет и не беше,
и избуяха вредом зли треви,
след всеки залез – кървав, безутешен,
небето по вдовишки се преви.
По-зла е всяка идваща година,
бездомна пролетта е и без глас.
И колко още пролети ще минат –
да разцъфти човешкото у нас?
Врабците вън на двора зъзнат боси
денят в калта се влачи по корем.
Поете, спирай с тъпите въпроси,
ех, старче, май изкукал си съвсем.
Което сях май врани изкълваха
и кални локви вятърът браздѝ,
но много сме под скромната ми стряха,
поет, надежда, хиляди звезди.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
