Поете, спирай с тъпите въпроси
Наплака ли се? Вече пресушѝ ли,
сълзѝте си сред уличния прах?
За птиците останали без сили,
не ти ли дожаля поне за тях?
За пиленцата – сгушени в гнездата,
за мокър славей – млъкнал изведнъж?
Вдовишка пролет с мъка тъй позната,
оплакваща любимия си мъж.
Почернѝ се и пролет и не беше,
и избуяха вредом зли треви,
след всеки залез – кървав, безутешен,
небето по вдовишки се преви.
По-зла е всяка идваща година,
бездомна пролетта е и без глас.
И колко още пролети ще минат –
да разцъфти човешкото у нас?
Врабците вън на двора зъзнат боси
денят в калта се влачи по корем.
Поете, спирай с тъпите въпроси,
ех, старче, май изкукал си съвсем.
Което сях май врани изкълваха
и кални локви вятърът браздѝ,
но много сме под скромната ми стряха,
поет, надежда, хиляди звезди.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
