Започна с поглед плах и нежен,

невинен и несигурен дори

и на мъжа така безгрижен 

отвори слепите очи...

До днес за Него Тя бе само

невидимо момиче от града,

под небето със звезди застлано,

бродещо самотно из нощта.

Не беше никога Той виждал

белите ú, мънички ръце,

ни в очите я бе Той поглеждал,

в очите, топлещи като кафе.

И сега Той гледаше замаян

във изгарящо кафевите очи

и разбрала бе Тя най-накрая

от погледа какво ще се роди.

Жадуваше Той да докосне

коприна меките коси,

а непознатото момиче после

дали ще види пак, дали...?

Страхуваше се Той от Нея,

че само с поглед как успя

от слепия до днес за Нея

безумно влюбен да направи Тя.

Тупкаха сърцата лудо,

а очите не поглеждаха встрани.

И гледаха се, ако не друго,

поне от поглед не боли...