В тишината дочувам камбанен звън,
отварям очи, оглеждам своята стая -
моите близки плачат навън,
сякаш настъпил е края.

Не разбирам! Защо е тази мъка в техните души?
Защо лицата им са покрити с черни сълзи?
Защо гласът им тихо хрипти,
а гарванът черен над мене бди.

Опитвам се да мръдна, но съм прикован
към тази стая с дървени стени,
към това легло, с пирони от болка обкован,
аз страдам за изминалите дни.

Едва надигам своята глава
и над мен съзирам каменния кръст,
забулен от нежната мъгла,
забит в кървавата пръст.

Всичко сега има смисъл,
от мъка душата ми сразена бива,
а на кръста някой е написал,
че ангел при ангелите отива.

И ето ме, прикован, но не като роб,
разбирам в този час,
че лежа в моя собствен гроб
и мъртъв съм аз.

В този миг болката изчезва изведнъж,
сега аз по-силен съм от всякога
и облян от пречистващия дъжд
спя спокоен, както някога.

Помнете ме винаги усмихнат и щастлив,
не страдайте вий, любими мои,
тук ще бъда аз под кръста сив
потънал във вечния покой.