Покой
В тишината дочувам камбанен звън,
отварям очи, оглеждам своята стая -
моите близки плачат навън,
сякаш настъпил е края.
Не разбирам! Защо е тази мъка в техните души?
Защо лицата им са покрити с черни сълзи?
Защо гласът им тихо хрипти,
а гарванът черен над мене бди.
Опитвам се да мръдна, но съм прикован
към тази стая с дървени стени,
към това легло, с пирони от болка обкован,
аз страдам за изминалите дни.
Едва надигам своята глава
и над мен съзирам каменния кръст,
забулен от нежната мъгла,
забит в кървавата пръст.
Всичко сега има смисъл,
от мъка душата ми сразена бива,
а на кръста някой е написал,
че ангел при ангелите отива.
И ето ме, прикован, но не като роб,
разбирам в този час,
че лежа в моя собствен гроб
и мъртъв съм аз.
В този миг болката изчезва изведнъж,
сега аз по-силен съм от всякога
и облян от пречистващия дъжд
спя спокоен, както някога.
Помнете ме винаги усмихнат и щастлив,
не страдайте вий, любими мои,
тук ще бъда аз под кръста сив
потънал във вечния покой.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цветан Лазаров Всички права запазени
