Как трудно се събличат страховете

и стиска устни навикът стаен.

Растат с копнежите ни ветровете,

след отпечатъка на съдбоносен ден.

От всяка лудост нароена,

ни хвърлят в коша на страха.

А тишината...твърде упоена,

недостижима е в своите нива.

Ще имаме ли нужното ни време,

да помечтаем или полетим?

Разкъсвани от множество дилеми,

как следващият хълм да изкачим.

Очи затварям, а над мен е пролет!

Сред слънчеви и ронещи петна!

Свободна птица съм, издигнала в полет,

незнайно време, жадувано сега.