Полет
С мигли вперени
към белоцветни кристали,
с пулсове отмерени,
отнесени
от блясъка на огледала,
аз виждам теб -
неземна светлина,
аз чувам твоя трепет,
твоята мечта за красота...
И твойта белота
безкрайна очите ми изгаря
и оставя
прашна диря
на река, извита
от дъжда и старостта.
Моля те,
позволи ми миглите да вперя пак
към мойте цветни кристали
и във слънчев мрак
отново да се приземя
на твоята земя,
на парче скала
и със зъби свои за крила
да летя в зелен отблясък на деца
в макови поля.
О, как искам аз със тебе да летя...
Вселената би казала,
че ти си нищо
или може би хищно
плячкосваш ме в свойте небеса,
в свойте три слънца,
перца
разпръснати,
отмъкнати
от моята душа.
В сънищата ми празни светло ходиш
и се молиш
да не си изтръгна своята душа
от чистата ти простота,
синева
от облаци и капки,
от цветя и пърхащи крила
на златорозовите мои кристали.
До мен си,
усещам диханието в устните си
и неподвижно стоиш,
спиш
в неподвижността на сънна нощ
и като с позлатен нож
изтръгваш ме към свойта мощ,
към своя чужд разкош,
кош
от ябълкови цвени песъчини
от майските рубини
на перли обуздани.
© Росица Всички права запазени