Полет

С мигли вперени

към белоцветни кристали,

с пулсове отмерени,

отнесени

от блясъка на огледала,

аз виждам теб -

неземна светлина,

аз чувам твоя трепет,

твоята мечта за красота...

И твойта белота

безкрайна очите ми изгаря

и оставя

прашна диря

на река, извита

от дъжда и старостта.

Моля те,

позволи ми миглите да вперя пак

към мойте цветни кристали

и във слънчев мрак

отново да се приземя

на твоята земя,

на парче скала

и със зъби свои за крила

да летя в зелен отблясък на деца

в макови поля.

О, как искам аз със тебе да летя...

Вселената би казала,

че ти си нищо

или може би хищно

плячкосваш ме в свойте небеса,

в свойте три слънца,

перца

разпръснати,

отмъкнати

от моята душа.

В сънищата ми празни светло ходиш

и се молиш

да не си изтръгна своята душа

от чистата ти простота,

синева

от облаци и капки,

от цветя и пърхащи крила

на златорозовите мои кристали.

До мен си,

усещам диханието в устните си

и неподвижно стоиш,

спиш

в неподвижността на сънна нощ

и като с позлатен нож

изтръгваш ме към свойта мощ,

към своя чужд разкош,

кош

от ябълкови цвени песъчини

от майските рубини

на перли обуздани.