Късни влакове в съня ми,
от спирки тръгват – празни,
на пусти гари спират,
няма посрещачи.
Поле без край сънувам
по него стъпки – извървени,
стъпвам плахо в тях,
по мярка са ми.
Море без бряг сънувам
в него чайки – без очи,
спирам се, не плувам,
потъвам бавно.
Лице познато виждам,
говори нещо – не разбирам,
обръща се, изчезва
в мрак.
Събуждам се – полунощ е пак.
Луната гледа в огледалото.
Това бях аз...
После...
© Хари Спасов Всички права запазени