Часовник! И цигара в пепелник…

Кафе горчиво, като понеделник…

Затворник! Но не заключен между четири стени,

а заробен във оковите на своя делник!

Такъв си ти, признай!

Със лицеизраз вместен в петолиние, но водейки живот без ноти…

Кога последна захар сложи си, кажи?

И всичките несгоди във живота си превърна в анекдоти?

Кога за другите откраднал си от ценното си време?

Кога посрещна за последно непознат с усмивка?

Нима успяла алчността ти толкова да те обземе,

та бързаш сякаш нямаш време за почивка…

Не искам да те спирам, не!

И да ти давам мнението си, не искам!

Ушите свои съм запушил със ръце,

но очите си се уморих да стискам.

Изпълнен си със грижи, знам!

Но сякаш със това дежурно оправдание,

пред  други всеки се измъква…

Но някак си егоистично е, когато не си сам…

Да позволиш на мястото на топлината в тебе – хлад да се промъква!

Недей изстива, не!

Бъди приветлив и човечен!
Защото, когато си обгърнат в студ,

на вътрешна разруха си обречен!

Сега четеш това с усмивка плаха, знам!
 И казваш си: “Не съм такъв!” Отричаш! 
Ще приема думите ти, но ще зная, че си там…

Че си размислил,  и припомнил си си може би какво е да обичаш…