Дъждът навън се излива,
сякаш никога няма да спре!
Точно като сълзите ми,
като кървящото ми сърце.


Опитвам се да излея чувствата
на този лист хартия.
Спомням си миговете ни -
не! Спомените как да изтрия?


Седя и мисля, спомням си

за изгубените дни.

Никога не ще си върна
несбъднатите мечти.


Мисли, чувства, спомени
минават през главата ми,
като сълзите горещи, отронени
от очите ми.


Сгушена във ъгъл тъмен,
неспособна да живея,
чакам следващия ден тъжен.
За любовта ти аз копнея.


Кога ще спра да чувствам?
Да си спомням загубените дни?
На земята се отпускам
и мечтая да не проливам повече сълзи.


А навън продължава да вали,
да се сипят капки по калната земя.
Никой не подозира дори,
че тук сама крещя.


Кръвта се стича,
също като пороя навън,
а душата ми изрича
името ти - последния ми стон...


И ето, портата на Ада се отваря...
и ти си там.
Смъртта не отговаря

защо и ти си сам.