Портрет на поета от моите сънища
След чувалите прашни с цимента,
дето мъкнеш, и тежките кофи,
сила има ли после в ръцете ти,
та да къртиш и рими и строфи?
И понеже нощта ти е кратка –
по е къса от мигване само,
свалям своята лунна забрадка
за възглаве на моето рамо.
Да въздъхнеш, дъха си горещ
по обвивката обла да спуснеш,
да угаснеш в окото на свещ
и да спреш върху моите устни.
Да заспиш – от умора пиян,
по-тръпчив и от трънково вино.
Ако сепнеш се, аз да съм там –
под крилото на кроткия изгрев
и на птицата в кръстния знак,
и на ручея в блика последен.
Да съм въглен, трева или бряг
на река, от която да гледам –
кадифени, изнурени очи,
кóса бръчка – пътека край хълмове,
зад които разплискват лъчи
и припалват ги някога мълнии.
Тази тънка, благородна дъга
край усмивката твоя, отдясно,
по която приплъзва тъга,
знам, че може да бъде опасна.
Откъде те намерих такъв –
тънък, остър и с дух неспокоен,
на бродяга с горещата кръв,
волна птица без дом и без корен!
Ако има небе след смъртта,
да ни бъде постеля и стигма,
ще стоя на отсрещния бряг.
И си мисля – това ще ми стигне!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
