Посиняла Коледна приказка
Не усещах студа, макар че замръзвах,
през нощта срещу Коледа, свита под снежен покров.
Там, на ъгъла, стисках кибрита и зъзнех,
аз - самотната майка на една нежелана любов.
Прохрущяваха стъпките на закъснели,
на празнуващи хора, понесли дъха на уют.
И не искаше никой от тях да погледне
как припламвам и моля: „Вземете!“, във вълчия студ.
Отъня ми душата да късам от нея,
да припалвам парченцата, сякаш са клечки кибрит,
да се свивам на куп - любовта си да сгрея,
а светът да минава край мен, все така мразовит.
Тя умираше тази любов, ала никой
не поиска да вземе кибрит. Ни искрица дори.
Само втренчено гледаха в мене безлики
сталактити от ледни висулки, с очи на игли.
Само цветните лампички на Рождеството,
из безлюдния град, поиграха на флирт със снега,
а на моята бедна любов, сред окото -
цяла Коледа сбра се и после... в сълза се изля.
Вече глухо и пусто е - празникът мина.
Аз съм точно под пряспата сняг, вкочанена от мраз.
С любовта ми и двете сме станали сини.
И се питам... Коя, всъщност, мъртва е - тя или аз?
Радост Даскалова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
