Последна почит

Семейна стара къща в селцето се белей,

лехички прави светят, а двора шареней.

Дръвчетата поклащат клончета пълни с цвят,

ветрецът ги подухва с пролетен нежен хлад.

Животните в обора притихнали стоят,

усещат те в душите, че е дошъл денят.

Денят, с тъга изпълнен, денят, очакван със страх,

денят, в който един старец напуща тоя свят.

Небето също страда, земята се сивей,

славейче на перваза печална песен пей.

Фамилия сплотена, събрана в собата,

прегърнати линеят около старец побелял.

Дечицата се гушат в майките си с любов,

невръстни, но усещат момент важен и нов.

Моментът на раздяла, момент на тежка скръб,

момент до днес незнаен, от утре с тях до гроб.

Младите – държат ръцете, говорят му с очи,

без думи си разменят любов и спомени.

Сълза горда се стича в окото старешко,

в ума си той се пита: - Живях ли праведно...?

Гледа той своето семейство, събрани до един,

по пътя му последен изпращат го без грим.

Чете се по лицата, в очите им личи,

гордост, обич, признателност, отплата, за миналите дни.

Икона божия безстрастно на стената си виси,

извръща старецът към ней главата и пита я наум: - Дали?

Дали живях достойно, Боже, дали бях, мъдър, благ?

Дали заслужих дара на живота, Боже, или си тръгвам черен звяр?

Старах се през живота, Боже, да бъда мил съпруг, добър баща,

да бъда с децата свои строг, но справедлив и с тях другар.

Старах се, Боже, да работя много, за да не липсва нищо в тоя дом,

обичах ближните, помагах с каквото мога, приятел бях, честен и прям.

И докат‘ гледаше старецът на стената портрета Божий там как си виси,

проникна през прозореца слънчев лъч от небесата и умиращия  освети.

Погали го лъчът по лицето, докосна сивите коси,

премина плавно покрай сърцето и ярко той иконата му освети.

Душата стара се отпусна, загледана в тоя странен епизод,

въпросите един след друг умът напусна, спокойствие огря го вместо студ.

Гърдите учестиха своя поход и пулсът бързо ускори,

усети в тоз‘ миг старецът тих вопъл и чу Бог тихо да звучи.

Не бяха думи туй, що в ушите зазвъняха, а бяха божиите светлини,

душата стара да успокоят влетяха, душата стара да се умиротвири.

Поел от божията обич, старецът погледна за последно семейството си с нежност,

дари ги той с последен поглед и тъй загаснаха очите безметежно...

Изпратиха го с обич по последния му път и старецът узна,

че е живял достойно и пое по зведния си път...