Последната песен

По повърхността на океана се виждаха отблясъци,

слънчевите лъчи си играеха с водите му,

то нежно галеше брега, златистите си пясъци,

а те наивно се смееха на шегите му.

Там някъде, където то докосваше света,

имаше един самотен залив,

там мечтите улавяха песента,

а едно самотно момиче наблюдаваше всеки прилив.

То се бе научило да разбира шепота на вълните,

беше се научило да пее на езика на вятъра,

слушаше внимателно мелодията на птиците

и не усещаше как стремглаво пропадаше в тъмнината, в кратера.

Светът се въртеше, а то... просто  си седеше там,

наблюдавайки  го отстрани, отдалече,

може би за да не се нарани, да пострада - не знам,

но си пропиляваше живота, живота на едно човече.

Тя постепено се предаваше, умираше,

не искаше да повярва, че животът не е лесен,

а океанът да й нашепва продължаваше

тази своя, тъжна, последна песен...