*   *   *   *
Аз бях влюбен! Ти Самодива,
която прегърнах с усмивка широка,
така двама поехме щастливи,
през "морската" шир на живота...
Време прекрасно - слънце, вълни, 
а нашият дом - мъничка яхта.
Денем ни галеха топли лъчи,
а в нощите аз бях на вахта...
Посрещах с усмивка изгрева нов,
душата ми пееше песен нечута,
С едничката истинска чиста Любов
ти правех кафе във каютата...
Но... Ето че буря изви се,
Дъжд заваля - вятър излезе,
блесна светкавица - скри се,
слънцето сякаш залезе...
Руля държах - ревяха вълни,
оставах вече без сила,
имах нужда от теб. Ела! Помогни!...
Но... няма те! - беше се скрила!
Кървяха ръцете ми, въздух не стигаше,
отправях молби към предците,
курса държах - носът се издигаше,
пищяха ужасно скрипците...
Имах нужда от теб - от твоето рамо
с мен беше Ти и волята Божа,
но за тебе вече НЯМАШЕ ДВАМА,
важна бе само твоята кожа...
Океанът живот е толкоз голям, 
че ме подмяташе както си иска,
Имах нужда от теб, не можех все сам 
с кървави пръсти руля да стискам...
И ето, че риф се вряза във кила,
отвори пробойна голяма
живота нахлу с такава сила,
и Любовта ни превърна във драма...
Потъваше яхтата с платна разгънати,
теб на малката лодка качих,
а аз поех с... "дома ни" към дъното,
без да се кая, че те спасих....
Ако с някого пак през живота отплаваш,
не играй на Любов, през лъжа не надничай,
не искай само ДА ПОЛУЧАВАШ,
а ако можеш... Поне малко обичай!...
Тогава няма да има умора,
само обич ще грее в ефира,
и когато е нужно - БЪДИ МУ ОПОРА,
само такава Любов НЕ УМИРА!....

*   *   *   *