Ветровете ми носят твоите мисли, 

почти на земята, почти във небето,

долавям ги ала толкова късно,

и незадоволен си остава копнежа. 

Нощта ме подсеща за някои спомени, 

толкова чисти, незабравени трепети, 

и ми се иска пак душите невинни, 

да се съберат в едно с всички сили. 

А денят, ах колко е хубав, 

заблудата на безгрижния ден,

носи ти нотка надежда,

ала завършваш накрая сломен.

Винаги ще търся най-желания допир, 

и в звездите ще намирам по нещо от нас, 

оставено там да блещука високо, 

с несподелено послание от всички планети.

И ще вървя двеста години,

да срещна един поглед отново,

за да грейне пламък в сърцето, 

 да почувствам и аз малко.. Любов. 

Незадоволен си остава копнежа, 

мечтите достигат своя край,

безлимитното граничи със болка,

не познавам щастието вече..