Нападна ме на абордаж
неочаквано, изневиделица.
Безмилостна ти в мен се втурна,
ограби мисълта, нахлу в съня ми,
отмъкна алчно и деня.

С насочен нож изтръгна
за минали любови спомена,
с ботуш го смачка и запали,
размаха властно шапка,
отвя зад борда пепелта.

Слисан във вълните се разсъних
след години минали в забвение.
Сърцето ми към теб ме дърпа,
а разумът назад разкъсва
в ноктите на мъртвото вълнение.

А когато бурята ме изостави
на незнаен остров в самота
доплава болка нетърпима
от изгарящото ти отсъствие
във препълнената празнота.

Но защо са вече непотребни
изгорелите ми спомени на клада?
И питам се коя си ти, за бога
- пират, корсар? Или магьосница?
Защо не молих за пощада?

Не… Настъпи време за рестарт
- на роман прочетен послеслов.
Очи притварям и си тук.
Аз виждам новото начало
и знам коя си ти - любов.