Посоки
Надявах се, вълна подир вълна.
Талази от вода, убити в пясъка,
и пяна от горчива тишина,
в напразни океани от очакване.
Завръщах се при тебе отдалеч,
все с лодката, от бурята в окото ми,
а котвата, забита като меч,
болеше в самотата на дълбокото.
Прижуряха последните лъчи
въжетата на нервите, до скъсване,
когато сред незнайни светлини
последна съвестта умря по мръкване,
удавена под морската вълна,
в стихиите на вечното осмисляне.
Аз зная, сричаш все насън брега,
но в бурята са скрити всички истини,
в платната ни изцапани и зли
от хиляди илюзии и щормове,
опънати до скъсване със дни –
далече от света на вълноломите.
Поемам с оцелелите весла,
загребали най-после битието –
по гребена на първата вълна,
с отломките, спасени от морето.
Компаси няма. Северна звезда
изгрява без надежда над водата,
но грейват двете алени платна,
намерили посоката позната
във бурята, под падащия мрак,
в зеницата на Бог и урагана...
Без да те чакам, ще се срещнем пак –
но този път сред друга надпревара.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нели Господинова Всички права запазени
