Постоянно
Напоследък трудно проронвам сълзи. Уморен съм и чувствам без чувство.
Сякаш хаосът във мен и отвън ме смрази. Сякаш някакво ново изкуство
ме влече към коптор безстопанствен насън. Стопанисва го призрачна болка.
И от подлия праг тя наднича навън. И ме вижда. А аз със двуколка
се опитвам да бягам от поглед проклет. От ужасното, зло огледало.
Но пред мене се сгушили сенки във плет. А зад мене усещам махало
да отмерва последни секунди живот. Да превръща страхът ми във вечност.
Изведнъж съм пред Нея във кървава пот. Но в очите ми никаква течност.
Сякаш свикнах на тази разходка-кошмар. Май по навик реалност сънувам.
Пак събужда ме с викове луд каруцар. И започвам в апломб да бълнувам
за двуколки и плетове, ужаси, кръв, преоблечени в жалко безчувствие. ...