Постоянно

Напоследък трудно проронвам сълзи.  Уморен съм и чувствам без чувство.

Сякаш хаосът във мен и отвън ме смрази. Сякаш някакво ново изкуство

ме влече към коптор безстопанствен насън. Стопанисва го призрачна болка.

И от подлия праг тя наднича навън.  И ме вижда. А аз със двуколка

се опитвам да бягам от поглед проклет. От ужасното, зло огледало.

Но пред мене се сгушили сенки във плет. А зад мене усещам махало

да отмерва последни секунди живот. Да превръща страхът ми във вечност.

Изведнъж съм пред Нея във кървава пот. Но в очите ми никаква течност.

Сякаш свикнах на тази разходка-кошмар. Май по навик реалност сънувам.

Пак събужда ме с викове луд каруцар. И започвам в апломб да бълнувам

за двуколки и плетове, ужаси, кръв, преоблечени в жалко безчувствие.

Но не искам да ставам поредната стръв за лъжливото хорско съчувствие!

За онези бездарни пасквили навред! За продажната алчна успешност

натъкмена да викне веднага „Напред!“ Къмто Бога! Без вяра! По спешност!

Напоследък трудно проронвам сълзи. Разгневен и смирен във цикличност.

Сякаш хаосът във мен и отвън ме смрази. Непознат и с позната циничност.